21
Вт, Ное
7 Нови статии

Интервю
Инструменти
Шрифт
BalabanovНие живеем с идеала за търпимата мизерия, ако имаме вино, нямаме сол
 
 
70-годишен юбилей празнува на 28 август т. г. големият български поет Ивайло Балабанов. Десетки почитатели на неговото творчество написаха в социалната мрежа пожелания за здраве и вдъхновение. Фейсбук буквално съживи Ивайло Балабанов, след като преди десетина години тежък инсулт повали майстора на изящната словесност. Тогава той изгуби говора, но не и таланта си. Заради влошеното здраве поетът бе като откъснат от света, но социалната мрежа стана неговият прозорец. 5 000 потребители са получили одобрение на поканата им за приятелство във Фейсбук. Така те имат привилегията да споделят мисли с автора, да четат новите му творби.
 
Ивайло Балабанов е роден през 1945 г. в с. Хухла, Ивайловградско. Завършва гимназията в Ивайловград, след което работи по изграждането на Кремиковци, язовир „Ивайловград“, „Пътни строежи“ и др. Известно време работи като програмен ръководител на радиовъзел „Ивайловград“. Дълги години живее в Хасково, след което се установява в Свиленград. Почетен гражданин е на Ивайловград, Кърджали, Свиленград и Почетен селянин на родното му с. Хухла.
 
Печатал е свои творби в почти всички големи столични литературни издания, както и във вестници, списания и алманаси в цялата страна. Носител е на десетки награди, призове и литературни отличия, сред които са: „Южна пролет“ (1980), награда на Съюза на българските писатели (1987 г.), национална награда „Изворът на Белоногата“ (2001 г.), Книга на годината – 2004 г. за „Песни за старо вино“, литературна награда за цялостно творчество „Александър Паскалев“ (2005), награда за патриотична поезия на името на Георги Джагаров (2006), национална литературна награда „Пеньо Пенев“, орден на Националния съюз на капитан Петко Войвода и др. Последното засега отличие - най-високата степен „Златен век“ - печат на Симеон Велики, грамота и парична награда, Ивайло Балабанов получи тази година от министъра на културата Вежди Рашидов. Призът се връчва за принос в развитието на българската култура и духовност. 
 

 

  • Ивайло, на 28 август навършваш 70 г. Какъв беше житейският ти път досега? Как се чувстваш?
  • А моят гръб е издраскан, виж го - животът ми не е бил лесен“
 
Това е един стих от мое стихотворение. Всички, които ме познават, знаят, че е така. Ивайловград, Хасково, Свиленград - това е моят житейски триъгълник, далече от борбите и шумотевиците на големия град. За такива като мен казват, че са провинциални поети. Но аз вече съм разбрал, че поезията е занимание самотно и за нея не ти трябват нито хор, нито диригент. Трудно живях, трудно живея, но пак аз съм го казал и всеки ден си го повтарям:
 
 
Животът е безкрайна съпротива
 
и вечният му смисъл е в това...
 
Небе ми трябва - искам да опитам
 
посятия от мен човешки плод.
 
Това е мойта българска молитва.
 
Останалото е живот“.
 
 
Това е. С моите стихове исках и искам да направя хората по-добри, да изгори омразата в нас и в душите ни да се засели доброто. Много често не срещах разбиране, но имам толкова много приятели и читатели, които ме разбират и подкрепят. На всички тях благодаря от сърце.
 
  • Нещата, които те вълнуват в момента...

  • Жив съм - това си е едно чудо. Когато бях на 50 години, реших да си направя равносметка и написах:

 
Е, каквото беше, беше май дотука.
 
Чашата е празна, песента е суха.
 
Но за друга бира няма вече време -
 
младата кръчмарка на тезгяха дреме.
 
Скоро, много скоро със усмивка злъчна
 
ще заключи тя среднощната си кръчма
 
и ще ни пропъди, в тъмното където,
 
почва тъмнината на небитието.
 
Младата кръчмарка май че не разбира:
 
за живот сме жадни ние, не за бира.“
 
 
 
Сега , когато съм на 70 години, разбирам, че въпреки тревогите, проблемите, болестите е хубаво да можеш да извикаш: „жив съм“. Да се радваш на деца и внуци, да гледаш как „грешните“ ангели сеят пролетни минзухари, как вятърът кумува на тичинката и прашеца и дори само от терасата да виждаш колко голям и хубав е този свят. Какво си пожелавам... Моите най-свидни и любими хора са в душата ми и в молитвите ми: да са живи и здрави и да им се радвам. И дано внуците ми живеят в една по-добра България, която е едно красиво съществително, което трябва да обичаме и пазим.
 
  • В „Българско стихотворение“, писано, мисля преди повече от 10 години, казваш: „България търгува със парцали от раклата на своя комунизъм. България е гладна просякиня. С душа поциганена, необута, тя проси чуждоземна милостиня…“ Променило ли се е нещо днес?

  • Иска ми се да живеем в една по-духовна и по-човешка България. За съжаление, не е така, народът се измори, ние живеем с идеала за търпимата мизерия, ако имаме вино, нямаме сол. 90 процента от българите живеят с това - да имат за хляб и вино. И как ще мръдне българинът в духовността си с тези „кучешки идеали“? Имах един куплет: „Българийо, къде са ти юнаците... от българите кой ще те спаси...“ Жестоко е, но за съжаление е вярно. А за Свиленград.... Аз почти десет години го гледам от терасата, но от децата и от мои гости разбирам, че градът е променен, по-красив и по-европейски.

  • Като заговорихме за духовното... Защо, според теб, стойностното изкуство отстъпи място на чалго-мутренската култура?

  • За чалгакултурата ми е трудно да говоря, просто не мога да се вмъкна в „кожата“ на тези, които я харесват, не ги разбирам, аз имам друга душевност. И мисля, че всичко се свежда пак до духовността. Духовно извисен човек никога няма да хареса „Биг брадър“ и разни халтури, с които, за съжаление, ни заливат и телевизията, и пресата.

  • България – това съм аз“ е цитат от едно друго твое стихотворение. Напоследък обаче все повече млади хора търсят щастието си извън родината...

  • Спомням си, че поетесата Елка Няголова ми беше казала, че видяла млади хора на летището, които напускали България с моята „Българска молитва“ в ръка. И това ми даде кураж, че не всичко е нахалос, има надежда. Не от хубаво бягат младите, не. Но пък някои се и завръщат. Може пък и те като мен да са си казали: „България - това съм аз“. Надявам се да е така.

 
Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА