18
Съб, Ное
4 Нови статии

Интервю
Инструменти
Шрифт

gero1Екзекуцията на редколегията на френското сатирично издание „Шарли Ебдо“ хвърли света в ужас, а лозунгът „Аз съм Шарли“ се превърна в знамето на свободата за милиони хора. Атентатът, станал на 7 януари, бе посочен от АФП като най-кървавото подобно нападение през последните 40 години. При него загинаха общо 12 души – двама полицаи и десет журналисти. Няколко дни по-късно в подкрепа на общите усилия за борба с тероризма и в памет на 17-те жертви на джихадистките атаки в Париж по улиците на френската столица премина милионно шествие - „Марша на солидарността“. В манифестацията участваха над 40 ръководители и представители на много чужди държави (б. ред. в това число и Турция) и международни организации. За кървавия атентат разговаряме със световноизвестния мим от Свиленград Герасим Дишлиев – Геро, който играе и преподава в Париж. Той живее съвсем близо до редакцията на атакуваното издание. Ето какво сподели Геро за читателите на „Старият мост“:

 

  • Геро, беше ли в Париж по време на атентата?

  • Да. Денят ми започна както обикновено, нищо не предвещаваше, че ще се случи такава трагедия. Докато не ми казаха, че наблизо се стреля с автомати. Едва след това пуснах радиото и осъзнах какво се случва.

  • Живееш съвсем близо до покосената редакция. Видя ли, чу ли нещо?

  • Не. Въпреки че съм на десет-петнайсет минути пеша от мястото на първия атентат, нищо не се чу. Все пак Париж е голям град с много шумен и интензивен трафик.

  • Как реагира населението и полицията след зловещия инцидент?

  • Още при първото събитие от 7 януари хората бяха покрусени. Потресаващо е да чуеш, че са загинали 12 души и повечето от тях са от редакционната колегия на сатиричния седмичник „Шарли Ебдо“. Едва по-късно осъзнахме, че това не е просто убийство на единайсет случайни жертви, застреляни в свободна държава в един обикновен януарски ден. Франция загуби артисти и служители на реда, всеки от които по своему бранеше идеала за свобода. Това не касае само Франция, а всички свободомислещи хора. В този обикновен януарски ден двама мъже се опитаха да застрелят свободната мисъл, свободата на изразяване и самата свобода. В атентатите от 7, 8 и 9 януари загинаха общо 17 невинни жертви и бяха ранени милиони хора. И именно тези милиони показаха на 11 януари, че идеята за Свобода не може да бъде застреляна. Тя винаги е била и ще бъде отстоявана.

  • Близо 1, 5 млн. души се включиха в марша на републиката. Tи взе ли участие?

  • Да, успях да се присъединя. Миналата неделя, в деня на шествието, имах представление, участвам в един цирков спектакъл. Началото беше обявено за 15 часа, в колкото трябваше да тръгне и шествието. И понеже публиката дойде в цирка, за мен това беше моят начин да се включа в марша. Защото е важно да се почете паметта на хората, но е не по-малко важно животът да продължи. И моят дълг като актьор беше да играя, въпреки този толкова труден за мнозина момент. Да играя и да разсмивам. Да бъда клоун. От друга страна, още с излизането от къщи на път към цирка видях страшно много хора, осъзнах мащаба на случващото се. Аз живея на 100 метра от мястото, откъдето тръгна шествието – Площада на Републиката. Никога не бях виждал толкова много хора там. Цели 2 часа преди обявеното начало улицата и метрото бяха претъпкани с народ. Живея в този квартал вече двайсет години. Щом слязох в метрото разбрах, че когато си свърша работата в цирка, ще мога да се върна и да се включа и в шествието. Така и стана. Когато няколко часа по-късно бях отново на Площада на Републиката, който в този ден беше преименуван в Площад на Свободата, успях да се влея в редиците. Все още имах грим по лицето. Просто тръгнах с другите и се поклоних пред паметта на жертвите. На следващия ден казаха, че из улиците на Франция са излезли близо 4 милиона души. Различни, но заедно.

  • Това бе най-голямото шествие в историята на Франция. Какво бе усещането?

  • Такова по мащаб събиране не е имало от освобождението на Париж през май 1945. Усещането е едно: всеки от нас е Шарли. А това означава, че не само ти като личност принадлежиш към дадена нация, а преди всичко, че си част от човечеството. Защото това беше шествие без никаква политическа, национална и религиозна основа. Вееха се най-различни знамена, пееше се „Марсилезата“, но като символ на този масов подем срещу тероризма, а вдигнатите юмруци стискаха молив - молива на свободно изразяващата се мисъл. И жертвите бяха искрено и бурно аплодирани. Сякаш масата искаше да им покаже, че няма да ги забрави.

  • Подкрепа за станалото редакцията на вестника получи не само от Франция, но и от цял свят. Защо според теб толкова хора проявиха солидарност?

  • Именно защото всички присъстващи делегации се чувстваха по същия начин. Целият свят е обзет от едно и също усещане. Колкото и да е голяма нашата любима планета Земя, всички сме косвено свързани едни с други и каквото и да става някъде по света, то рядко остава локален феномен. Ето, както споменах по-горе, аз чух изстрелите час по-късно, нищо че живея в съседния квартал. Хора, отдалечени на хиляди километри от редакцията, са ги чули заедно с мен. Въпрос на емпатия. На съпричастност. След което идва мисълта, че където и да си, подобно събитие може да се случи. Защото подобни неща не зависят от цвят на кожата, култура и религия – винаги е имало и все още има екстремисти.

  • Страхуваш ли се от евентуални бъдещи атентати?

  • Тази мисъл ме тревожи, тревожа се за близките си. Но тревогата постепенно потъва в една друга мисъл. Не е възможно в двайсет и първи век, в мирно време, в свободна държава, да бъдат убивани хора само защото мислят различно от убийците. Някой някога е казал: „Не съм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив, ще защитавам правото ти да го казваш“. Приписват тази мисъл на Волтер, чия е - няма значение. Наистина не е време за страх. И това го доказаха всички хора, които излязоха на улицата. Дошло е време за размисъл. Имаме да решаваме как да живеем заедно - свободни и като се уважаваме взаимно.

Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА