29
Пон, Май
14 Нови статии

Още преглеждам у дома, не връщам пациенти
 
Д-р Стоян Петров е роден на 7 април (б. ред. Ден на здравния работник) през 1924 г. в бедно занаятчийско семейство. Ветеран е от Втората световна война. Заминава за фронта веднага след абитуриентския си бал. След казармата записва да учи медицина. Мнозина го познават като всеотдаен лекар и добър специалист. Въпреки възрастта си, изглежда доста добре и енергичен. Чете вестник без очила. Има две дъщери – Огняна Петрова е учителка, а д-р Нели Петрова поема по неговия път на педиатър, трима внуци и двама правнуци.
 
Подробно интервю с д-р Стоян Петров четете във в. "Старият мост". Търсете новия брой днес по магазините, а утре и в "Lafka"
 
 

hristonevvvНашата фирма има мъдро ръководство – не продава свои имоти
 
Г-н Христонев, ще затваряте ли автогарата?
Не. Няма да затварям автогарата и няма да давам терена за строителство на казино. Наскоро Автогара Свиленград бе реконструирана и обновена. Тъй като се познаваме, ще те помоля да си говорим на „ти“.

intervuuuВ Щатите не трябва да си човек на някого, за да ти се даде възможност
 
Георги Бошнаков е роден в Свиленград. Баща му Благой дълги години е работил в полицията, а майка му Руска – в деловодството на ГКПП Капитан Андреево. Георги е на 34 г., женен с две деца. Средното си образование завършва в ПГССИ „Христо Ботев“, след което е приет в Технически университет – Варна. През 2003 г. за пръв път заминава на студентска бригада в Америка, като прекарва три поредни лета там. Животът в Америка му допада и през 2006 г. се установява трайно в Щатите. Със съпругата си Ася, която е от Перник, се запознават в страната на големите възможности покрай общи приятели. От любовта им преди 7 г. се ражда дъщеричката им Яна, а съвсем наскоро – на 14 февруари, на бял свят се появи и синът им Благой. Георги играе в българския отбор по футбол „Балкан“. Има и още един, който се казва „Пирин“. Двата отбора участват в аматьорската местна лига и често бият мексиканците, сърбите или пуерториканците. Ето какви други интересни неща сподели Бошнаков за живота си в Америка в интервю за читателите на в. „Старият мост“:

izlll1izlllКадри на талантливия свиленградчанин бяха представени на изложба в Будапеща
 
Фоторепортерът на в. „Старият мост“ Христо Русев бе участник в изложба в Будапеща, Унгария. Експозицията събра най-добрите кадри на българските фотожурналисти за изминалата 2015 г. Организатор на събитието е „БГ прес фото“. Над 100 кадри бяха представени в изложбата, сред които имаше и фотоси на нашето момче. Снимките бяха показани в България през септември, когато бяха наградени и най-добрите от тях. Русев тогава грабна приза за най-добър млад фотожурналист. Той получи и още две отличия – второ място в раздела „Фотожурналистика от България“ и трето – във „Фотожурналистика от чужбина“. Тези признания му отредиха място в изложбата в Будапеща. Ето какво разказа Христо след завръщането си от Унгария в интервю за читателите на „Старият мост“:
 
- Христо, миналата седмица бе в Будапеща като участник в българската изложба „Снимка на годината“. С какви впечатления се завърна оттам?
- Завърнах се с мисълта, че... не искам да се връщам в България, ха-ха. И друг път съм имал възможността да бъда в Унгария, но за много кратко. Тази една седмица ми даде шанс да открия един нов свят, където културата е на много високо ниво. Имахме възможността на откриването на изложбата за най-добра фотожурналистика на България за 2015 г. да се срещнем и да бъдем уважени от световни имена във фотографията като Тамаш Сигети. Освен с Тамаш се запознахме и с много други колеги от Унгария, Англия, Русия и българи, живеещи в Будапеща. Изложбата бе открита на 19 януари от Цветан Томчев и ще бъде изложена в Българския културен център до 9 февруари. Имахме едно прекрасно и топло посрещане от нашия културен институт. Бяхме приети от унгарците, от които дори споделиха, че изложбата на „Бг прес фото 2015“ е по-добра и от световните награди по фотография на World Press Photo. Това няма как да не ни радва, след като чуваме такива хубави думи за нашия труд и работата ни през изминалата година. В изложбата тази година участват над 100 образа, запечатали най-важните събитийни моменти от 2015 година. Цветан Томчев сподели на откриването, че там е представен елитът на българската фотожурналистика, а именно наградените с първо място в категория „Фотожурналистика от чубина“ - Георги Кожухаров, първо място в „Единични снимки“ - Цветомир Димов, и Специална награда за „Най-добър млад фотожурналист“ - Христо Русев. Аз се радвам, че с тази изложба ние правим една крачка на България към цивилизования свят и отношението на хората към нас, българите, защото всички знаем какво се говори за нас по Европа! Мисля, че оставихме едно наистина различно послание! Имахме страхотна организация и програма, като се започне със сутрешното кафе, което ни чакаше още преди да се събудим, един бърз план за действие и по цял ден ходене по най-известните музеи и фотографски галерии в Будапеща с историческо значение. Посетихме къщата на фотографията, музея на един от най-великите военни фотографи в световната история, Робърт Капа. Нямам думи да опиша на какво ниво са унгарците... за всяка изложба се прави нова инсталация и галерията се ремонтира, като се преобразява в зависимост от автора и неговата изложба. Ние в България сме свикнали, като видим една бяла зала и хоп, хайде, вижте ни! Имаме си галерия и сме голяма работа...да, ама не!
- Как се запали по фотожурналистиката?
- Запалих се от същия човек, който ме запали и по фотографията, а именно главният редактор на в. „Старият мост“ Николай Колев. Той е главният виновник, разбира се, в добрия смисъл! Първоначално, около две години, снимах само пейзажи, докато Колев започна полека да ме учи на фотожурналистика. Признавам си, изобщо нямах желание да ги снимам всички тези хора, събития от всякакъв тип, защото се притеснявах, че снимките няма да са достатъчно добри за вестника и ще объркам нещата. А и как да ги снимам тези хора, та те много мърдат /смее се/. Е, постепенно тази фотография грабна сърцето ми и оставих всякакъв вид пейзаж. Обичам чрез фотографиите си да говоря, с една снимка да показвам нещата от нашия живот.! Каквото съм искал да кажа, е на снимката, не обичам аз да говоря, а тя сама по себе си. Защото, ако една снимка се нуждае аз да я описвам, значи по-добре да не я правя! Работя като фотожурналист от 6 години за в. „Старият мост“, а вече почти година и за международна фотоагенция «NurPhoto»-Italy.
- През миналата година получи доста награди. Кои са най-ценните за теб?
- Най-ценните награди за мен са най-близките ми хора и моето семейство, които са винаги до мен, защото без тях нямаше как да постигна всички тези успехи!
- Коя е снимката, която най-много си харесваш?
- Не мога да определя коя е снимката, която най-много си харесвам, поради простата причина, че всяка една снимка, която правя, ме е докоснала по един или друг начи и ме е провокирала да я направя. Искам да помагам на хората чрез своите снимки по един или друг начин. Дори една усмивка да успея да подаря на някой, който има нужда от нея, ме прави истински щастлив.
- Моментите в твоята творческа дейност, които дълго ще помниш...
- Моментите са много, но тези, които никога няма да забравя, са, може би, как отсъствах от време на време от часовете в училище, за да снимам. Или как при голямото наводнение в Свиленград през 2012 г. закъсахме с колата, ходехме по тънък лед, затънахме до кръста. Но тогава направих снимката на президента Плевнелиев, еврокомисаря Кристалина Георгиева, Цветан Цветанов в един бетеер, която бе „грабната“ от световните агенции. Тогава Кристалина я сподели в страницата си във Фейсбук и десетки хиляди я харесаха. Друг момент, също толкова откачен, е когато ме оперираха от апендисит през лятото на 2013, а аз на петия ден след операцията отидох да снимам пожар в Сакар. Имам доста хм... любопитни моменти с полицаи, които на официално обществено събитие ми забраняват да ги снимам. Или хора, които искат да ме съдят, че снимам на обществено място, пълен абсурд. И с тези неща се сблъсквам само в България. Интересни и незабравими моменти са тези мои пътувания с дни, без спане и почивка, само на път и снимки... невероятно! Миналата година, когато снимахме репортаж за бедстващите Родопи от свлачища, просто не знаех в кой момент пътят под мен ще се срути или кое дърво ще падне...
- Какво е необходимо да притежава човек, за да успее във фотожурналистиката?
- Първото и най-важно нещо е, че трябва да е поне малко луд, също да търси, да е много запознат с темата, които отразява, да поема рискове и отговорност, да има свой поглед и да се опита да го представи по начин, който да въздейства.
- Имаш ли творчески планове за тази година?
- Да. Имам творчески планове за новата година, но няма да ги издам докрай сега. Обичам да изненадвам света, пък и да е по-интересно. Впрочем, току-що получих покана и ще бъда единственият акредитиран фотожурналист, който ще отразява уникалния спектакъл на фондацията на Енчо Кирязов за децата – таланти от цяла България. Шоуто, в което ще вземат участие световноизвестни звезди на гимнастиката и цирка, ще се състои на 24 февруари в Арена „Армеец“.
Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА

izb4В началото на следващата седмица започва ваксинация срещу болестта
 
280 животни в 8 населени места на територията на област Хасково са поразени от заразен нодуларен дерматит и ще бъдат принудително унищожени. Болестта тръгна миналата седмица от димитровградска ферма. Най-вероятно е била пренесена от Гърция, където още миналата година бяха открити огнища, чрез комари и др. насекоми.

stefan1111Съжителство е на битово ниво, а робството е литературна метафора
 
Стефан Димитров е на 34 години и е от Свиленград. Завършил е история в ПУ „Паисий Хилендарски“ със степен бакалавър, има и магистърска степен по „Дипломация и международни отношения“. През 2009 г. е приет за редовен докторант в Института по история към БАН и след 4 години е защитил успешно докторската си дисертация на тема „Население и селища в Сакар планина и прилежащия район през ХV – ХVI век“, която е базирана основно на османски документи от този период. По време на докторантурата си изучава османотурски език. Освен това, владее английски, турски и руски език, както и старогръцки и старобългарски. След защитата на докторската си дисертация получава покана и остава да работи като асистент в Института по история към БАН. Същевременно от януари 2013 г. Стефан Димитров работи като уредник в Общинския исторически музей. Свързахме се с него, за да коментира избухналия скандал в образованието през последната седмица:
 
  • Г-н Димитров, много шум се вдигна покрай реформите в образованието, което доведе до оставката на просветния министър проф. Тодор Танев. Как бихте коментирали случващото се?

  • Оставката дойде след пресконференцията на министър Танев, която предизвика публичен дебат относно какъв термин да се употребява в учебното съдържание по История на България за 6 клас за определяне периода, в който българите са били поданици на Османската империя. Получи се недобър контакт между правителство и граждани, вдигна се голям медиен шум, което според мен доведе до тази оставка.

  • Има ли механизъм, по който научната общност може да предотврати опити за изопачаване на историята в учебниците?

  • Да, и това е основната отговорност на учените в България, независимо от коя научна институция са. За всеки един, който направи опит да се отнеме част от българската история, да се манипулира или по някакъв начин да се изопачи, се действа на момента. Специалистите от дадена област веднага изготвят отворени писма или рецензии и се изпращат на тези, които по някакъв начин се опитват да променят историята. Съществуват строги мерки, с които да се защити нашата история.

  • А ефективни ли са?

  • Ефективни са. Досега е имало няколко опита да се манипулира българската история и след реакцията на учените нещата веднага се тушират. Българската историческа наука има много качествени учени, които говорят с факти. Всеки, който е запознат, когато прочете фактите и терминологията, му става ясно, че е направена атака за отнемане на нашето минало. Сега беше публикувано отворено писмо, адресирано до Министерството на образованието и до Комисията по образование и наука в Народното събрание. То бе относно разразилия се скандал с използваните термините в съдържанието на учебниците по история. Искам да се възползвам от случая, за да поздравя колегите за достойната позиция и правилния тон в писмото, в което по перфектен начин са отговорили на абсолютно всички възникнали проблеми, засегнали обществото през последната седмица.

  • Термините османско владичество, турско робство и съжителство действително предизвикаха голям дебат в обществото. Как най-точно можем да наречем онзи момент от нашата история?

  • Както колегите са го дефинирали в писмото, така и моето мнение съвпада с това, че точният термин е османско владичество. Това е академичен термин, който е международно утвърден за описване статута на българите в рамките на Османската империя. Съжителство не е термин, който е адекватен на владичество и е абсурдно да се използва. Той може да се употребява единствено когато става въпрос за взаимодействието в села и градове на битово ниво. Не може да заменя владичество по никакъв начин и никой сериозен изследовател не го използва. Робство е литературна метафора. Има си своите специфики и се използва по-скоро в литературните произведения, за да се покаже по един начин, че душата на българина е робска и не може реално да извършва своите действия. Заради спецификата си с робството не може да бъде описан статутът на цялото българско население. Като изключим вълната на заробване в началото, когато България е завладяна, българите впоследствие са ползвали право на собственост, а роб е бил човек, който е притежавал само своите дрехи на гърба си. Българите са били данъкоплатци, имали са земя, практикували са занаяти, можели са свободно да се придвижват. Това са все права, от които робът е бил лишен. Но „робство“ не е грешка, всеки в общуването може да го използва. Пак държа да отбележа, че правилно е да се нарича османско владичество.

  • Има ли герои от историята, които изобщо не са Ви симпатични и не би Ви харесало да живеете в едно и също време?

  • В историята винаги се търси истината и ние нямаме право на предпочитания. Всеки историк трябва да е обективен и да няма вътрешни положителни или отрицателни нагласи към някоя личност в миналото. Ние сме безпристрастни към всички. Показваме техните положителни и отрицателни черти и предоставяме възможността на читателя да прецени сам.

  • На 19 февруари почитаме паметта на Васил Левски. Какво е основното, което трябва да знаем за него?

  • Биографията на Васил Левски е много добре известна. Знае се от какъв произход е, знае се откъде е, знае се кога е роден. За него се знае всичко с много малко изключения, особено за първата част от живота му. Името Левски е символ на българското националноосвободително движение. Левски е идеята, Левски е човекът, който поставя основата на българското освобождение. Свята личност, която задължително всеки трябва да изучава, да знае. Най-малкото, когато види портрета му, да се сети кой е Левски, кои са неговите идеи. В своето си мислене Левски е изпреварил много времето, в което е живял. Той говори за „чиста и свята република“. Нещо, което се е случило много по-късно. Бил е наясно с начина на управление на съседните държави.

  • Върху какво работите в момента?

  • Работя върху тема, за която в съвременната историография липсва всякаква информация – рударските селища в Тракия и по-скоро в Сакар планина. До момента се знаеше, че най-големите рударски селища са били в района на Самоков, Западна България, Източна Македония, Сърбия, Северна Гърция, но нямаше никаква информация, че тук, в нашия район, също ги е имало. Благодарение на тези документи, които открих, се установиха около 30 – 40 селища в района на Сакар, които са се занимавали с добив, преработка на руда и металообработване. В моята нова студия, която пиша, изследвам проблемите на местното население за етнорелигиозната характеристика, техния социален статут, професионална характеристика и всичко друго, свързано с производството на метал, което е един дълъг процес, изискващ суровини, хора, последствие транспорт и пласирането на пазарите в Османската империя.

  • На какъв етап сте с изследванията? Научихте ли нещо интересно за нашия край?

  • За нашия край има доста интересни факти. Като се започне със земеделието и с това, че местните са се занимавали основно с животновъдство. Тук е имало селища с изключително голямо християнско население. Впоследствие голяма част от това население са рударите. Има предположения в българската историография, че в края на XIII и началото на XIV век тук се заселват саксонски рудари, които да разработват залежите в пределите на Византийската империя. Когато са завладяни от османците, те остават да живеят тук и предават опита си на българското население. Други интересни факти са свързани с развитието на занаятите в този край, които се разделят на няколко професионални групи. Най-голямата и разпространена по нашите земи е тъкачество и шивачество. Това е било много добра основа за развитие на копринарството. Изследванията показват, че другият развит отрасъл е бил производството на храни и напитки. И до ден-днешен сме известни с особеностите на българската кухня. Местното население е имало един богат асортимент от над 20 храни и напитки, които са се произвеждали тук. Свиленград е бил точно на пътя, свързващ Константинопол със Западна Европа. Много търговци са минали оттук, много занаятчии, дипломати са оставили своите впечатления в записките си, които са публикувани и тепърва предстои да изследвам.

Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА  

ianЦърквата не е НАП. Чудеса се случват, трябва само да се научим да разчитаме знаците, изпратени ни от Господ
 
  • Архимадрит Януарий, от началото на тази година храмът в кв. Гарата, в който служиш, има страница в социалната мрежа „Фейсбук“. Как ти дойде идеята и мислиш ли, че по този начин повече хора ще проявят интерес към църковните дела?

     

  • Идеята не е моя. Страницата я поддържа един мой събрат от Шипченския манастир – монах Автоном Шипченски, тъй като съм скаран с техниката. Той ми предложи да направи страница на храма във „Фейсбук“. Когато се случат някакви събития, аз пиша на хартиен носител, давам да го напечатат на компютър и да му го пратят по електронен път. Младите хора не виждат необходимостта да ходят на църква, не знам защо. Може би всеки си има обяснение за себе си. Прави ми впечатление обаче, че откакто страницата е отворена, има хиляди гледания на отделни събития. Имам един приятел от Свиленград, който не влиза в църква, но постоянно следи по Интернет какви събития стават в храма. Аз съм сигурен, че ако Христовите ученици бяха по наше време, и те щяха да използват този прозорец към света – Интернет, за да проповядват словото Божие. Мисля, че в наше време е необходимост да се използва Интернет, за да може словото Божие да достигне до все повече и повече човешки сърца.

  • В Свиленград си от преди малко повече от година. Какво е впечатлението ти от хората тук?

  • Местните хора са прекрасни и изключително топли. Разбрах това още първия ден, когато дойдох в Свиленград. Прави ми впечатление обаче, че хората все повече вървят към потребителския начин на живот и загърбват духовността. Тук е моментът да кажа, че ние – църквата, обществениците на Свиленград и всички онези, които са свързани с училищното, църковното, читалищното дело, имаме трудната и огромна отговорност, както има един термин във Фейсбук „сръчкване“, да ръчкаме хората и постоянно да ги държим в такова състояние, че да им напомняме, че българският дух е жив. Нека не забравят, че благодарение на православната църква ние съществуваме и благодарение на този дух от позицията на историческото време сме преодолели хиляди тежки моменти, които не са ни затрили като народ. Нека не забравяме, че когато главите на нашите предци бяха рязани под ятагана, те не предаваха своята вяра, завещана от родителите им.

  • Прави впечатление, че в много населени места в България в ритуала на Йордановден не допуснаха да участват непокръстени. Защо в Свиленград това се игнорира?

  • Най-напред искам накратко да обясня какво честваме на Богоявление. Отбелязваме едно събитие, свързано с живота на Исус Христос, който се кръщава в река Йордан от Йоан Кръстител. Тогава се разкрива триединството на Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух, в който ние, православните християни, вярваме. Влиза Христос, който е второто лице на Светата Троица, да се кръсти и от небето се чува гласът на Бог Отец, който казва: „Това е моят възлюбен син, върху когото е моето благословение“, и слиза върху главата му под формата на гълъб Светият Дух. Това е единственото отявлено явяване на трите лица на Светата Троица пред човечеството. След това в традицията на църквата се въвежда обичаят по потапянето на кръста, за да може да се освети водното естество, подобно като река Йордан. Непосредствено преди самия ритуал се прави Велик Богоявленски водосвет. След това чак се хвърля кръстът във водата. Наистина в Свиленград се получи едно изкушение на самия празник Богоявление. Струва ми се, наблюдавайки, че хората не отдават толкова голямо значение на самия ритуал, а всички се събират да гледат театрална постановка, едно голямо шоу по хвърляне на кръста. Само по себе си това няма нищо лошо, но преди всичко ние трябва да се замислим какво правим, какво извършваме, в какво вярваме. Недопустимо е някой, който няма отношение към Господ, Исус Христос и към православната църква, да влезе във водата и да извади кръста. Получава се едно недоразумение. Защо? Защото даденият човек не е кръстен, той не е член на обществото на Христовата църква и няма логика той да влезе и да извади кръста. Не говоря само за Свиленград, а изобщо.

  • Мислиш ли, че богоявленският ритуал се комерсиализира?

  • Да, така е. Знаем, че има традиция победителят да получи парично поощрение. За съжаление, при някои от участниците парите са основната причина да скочат във водата. За мен това е изключително грозно. Преди всичко ние се молим на Бог да ни дари физическо и духовно здраве и трябва да сме му благодарни за това. Всичко останало Господ ще го подреди според нашите необходимости. Изведнъж благодатта Божия се опитваме да я закупим с пари. Това е невъзможно и всички тези, които скачат за пари, трябва да знаят, че е пагубно. Не може да продължава така. Трябва да се въведат правила, които да задължат участниците в ритуала да са покръстени.

  • Освен храма на Гарата обслужваш и някои села. Успяваш ли да смогнеш, или има нужда от още свещеници тук?

  • Според мен има нужда, но районът е труден. Ако дойдат други свещеници, трябва финансово да се издържат. Институцията ще им дава заплати, но, повярвай ми, те са крайно недостатъчни. За да има още свещеници тук, е необходим финасов ресурс, който в момента го няма. В Свиленградска духовна околия сме само 6 свещеници. Аз лично обслужвам селата Ламбух, където навремето е имало голям манастир, но от него е останала само църквата, Вълче поле, Камилски дол. Обслужвам и град Маджарово, където обаче няма църква. В момента правим проект и се надявам с Божията помощ да започнем строителството на храм. Обслужвам селата Сеноклас, което е над Маджарово, Бориславци, Малки Воден, където църквата на времето е била превърната в обор. Вътре в нея нищо няма, всичко е изкъртено. В нея са живели магарета. Била е превърната в сеновал. Преди 2 – 3 г. отец Георги от църквата „Живоприемний източник“ в Гебран издействал да се сложи дограма и да се направи покривът. Мога да обиколя тези райони само веднъж месечно, и то, ако климатичните условия позволяват. Истината е, че няма свещеници.

  • Защо няма?

  • Защото не са платени. Един свещеник взема минимална заплата. Ако той трябва да се грижи за семейството си, средствата са крайно недостатъчни. Колкото и да не искам да акцентирам върху парите, идва един момент, когато трябва да си платиш хляба в магазина, тока и телефона. Да купиш на децата си храна, да ги облечеш, да ги заведеш на училище. Аз съм монах, нямам деца, моето семейство е църквата. Но има свещеници, които имат семейство и не могат да го издържат с минимална заплата.

  • Каква е тенденцията при кръщенета, венчавки и опела?

  • Смъртността, както в цяла България, в Свиленград е доста завишена. За моята енория на Гарата през 2015 г. са починали около 20 души. С точност не мога да кажа, защото за повече от половината от тях не са потърсили свещеник да бъдат опети и да бъдат изпратени по християнския начин. Според мен, това е поколението на атеизма.

  • А дали пък близките им просто не могат да си позволят опело от финансова гледна точка, а не атеистична?

  • Опелото струва 35 лв. и 15 лв. такса за камбана, която се внася в църковната каса. Свещеникът може да направи опелото и без да му се плати. Никога не бих върнал някого, ако ми каже, че нямам пари, но иска покойникът да бъде опят. Хора, разберете... църквата не е НАП. Ако това е насадено от някого, е груба грешка. Наистина има такси, които трябва да се платят и от тях се издържа институцията, но при невъзмоност за плащане ритуалът може да се извърши безплатно. Така че липсата на пари не е причина да не повикаш свещеник да дойде да се помоли за душата на починалия и да го изпрати с молитва. При мен миналата година е имало 10 кръщенета и едно бракосъчетание.

  • Освен от таксите, откъде другаде се издържа църквата?

  • Има много хора, които даряват на църквата. Оказва се, че най-големите благодетели са обикновените хора, които отделят от залъка си. Има и хора обаче с възможности, които наистина правят благодеяние към църквата. Имената на всички тях ще бъдат записани не от земни хора, а на небето. Да дариш дадена сума означава, че дълбоко в себе си имаш искрицата, пламъчето на вярата, дори и да не го показваш със силно изразени религиозни чувства.

  • Когато дойде от Шипченския манастир, донесе със себе си мощи на светци. Колко светини и на кои светци в момента се съхраняват в храма?

  • В Шипченския манастир бях 10 години. Допреди това в него се е съхранявала частица единствено от мощите на Св. Александър Невски, пратена от Светия синод на Руската православна църква. Всички мощи, които в момента са в манастира, съм ги донесъл аз от различни краища на света. По-голямата част са от Рим, едната част - от Светите земи, а други са ми подарени от различни свещенослужители, които са ги взели от различни краища на света. Когато придобивах тези мощи, съм оставял в Шипченския манастир и съм отделял една частица от тях, която остава и се движи с мен. Имам мощи на 27 светии – Св. Ана (майката на Света Богородица); на Св. Димитър Солунски; Св. Теодор Стратилат и на Св. Теодор Тирон, които са били велики войни; Св Пантелеймон, Св. Георги. Имаме на различни мъченици от Светите земи, от манастира на Св. Сава, който е близко до Витлеем, от манастира на Св. Герасим Йордански... това са мъченици, които не са предали вярата си и са били убити заради това. Имаме мощи на Св. Елефтерий, Св. Варвара, пред която православните християни се молят тя да се застъпва пред Божия престол Господ да не ни изпрати внезапна смърт и да си отидем неподготвени от този свят. Имаме миро от мощите на Св. Николай Мирликийски, донесени от италианския град Бари и подарени ми от епископ Инокентий. Имаме мощи и на Св. Януарий, моят небесен покровител, чиито мощи и част от кръвта му се пазят в Неапол. На празника на светеца кръвта, която по принцип е в сухо състояние, се втечнява. Всеки може да дойде, да се докосне и помоли пред тези мощи.

  • Доста ремонти бяха направени през 2015 г. на храма в кв. Гарата. Какви са плановете ти за 2016 г.?

  • Плановете са много. Иска ми се да успеем да довършим фасадата и да направя пода, който да е с гранитни фигури. През февруари предстои цялостно изографисване на храма. Надявам се да изпълня идеите си, но, колкото и клиширано да звучи, всичко е „Божа работа“. Аз поех църква, която беше сградово в трагично състояние. Бог със своя божествен промисъл предвиди и се случиха чудеса да ремонтираме храма. Аз не знам как стана, Бог знае. Те са факт обаче. И ако някой ми каже, че няма чудеса, мога да му кажа, че греши. Чудеса се случват, трябва само да се научим да разчитаме знаците, изпратени ни от Господ.

Интервюто взе: Диляна ЦВЕТКОВА