17
Пет, Ное
4 Нови статии

Коментар
Инструменти
Шрифт

klara-metodieva„Тракийо родна, майчице свидна…” - с тези думи и с отворени очи към своите някогашни родни места в Беломорска и Одринска Тракия, си отиваха нашите деди и прадеди тракийци. Отиваха си от този свят с огромната болка на прокудени, омерзени и завинаги несправедливо дамгосани от нелепата своя съдба…

Една от тях бе и моята баба, чиито разкази бяха препълнени с нечовешки премеждия по време на бягството от родната земя и които никога, Бога ми, никога, не мога да изтръгна от паметта си. За нея родното й село бе най-красивото - с черничевите градини,със сенчестите дворове, с хлопките на белите козички, чиито звън отекваше дълбоко в душата й през целия неин живот…и така, докато затвори очи завинаги. И с надеждата да надникне някога с крайчеца на очите си в своето мило родно село. Тази надежда таяха в душите си и много други, прокудени от родните си места, тракийци.

Години наред след смъртта им техните потомци бяха обединени, единни и признателни, почитаха паметта на своите предци и гордо се наричаха тракийци. За радост тракийци вече имат и официално нарочен ден - 26 март - Ден на Тракия, на който почитат паметта на дедите си и си спомнят с умиление за трагичната съдба на поруганите българи-бежанци.

Но тази година, на тракийския празник, когато се навършват 99 години от тежките събития на гонения, заколения, скръб и сълзи, върху спомена за трагедията на българското тракийско население през 1912 г. надвисна заплашителният знак на забравата… Защото на този ден пред паметника на загиналите край Одрин български войни в градския парк на Свиленград се събраха едва двайсетина възрастни граждани и толкова ученици – някои от които потомци на местни тракийски родове, за да почетат паметта на всички онези, които загинаха с чест, достойнство и слава за Тракия!

Питам се къде са останалите родственици на тракийци, живеещи в града, чиято чест на този ден се пада да сведат глави в знак на признателност, да бъдат заедно, обединени и носещи несломимия дух на своите деди? Питам се толкова ли къса е паметта на днешните съвременници-тракийци, че мислят за излишно своето морално задължение да организират всеобщата почит към жертвите на своя собствен народ ? Или пък считат за маловажен деня, в който могат да почетат паметта на окъпаната с кърви тракийска одисея, спомена за която са длъжни да съхранят заради своите деца? Или в крак с безразсъдното време, впити в житейските си задължения и лични проблеми, днес тези потомци предпочетоха да не си спомнят за своето минало? Или защото така им е, казано модерно, по-комфортно? Или защото, казано направо, може би са псевдотракийци.? И как тогава да им пука за някогашното нещастно и поругано тракийско население на майка България!?

Въпреки това: дълбоко в себе си съм убедена, че между свиленградското население все още има истински тракийци, потомци на българи – бежанци, за които не са важни фанфари и байраци, паради и трибуни. И това са онези скромни хорица, скътали в душите си най-истинската, съкровена любов към България, закърмени от предаността и родолюбието на своите предци – мъченици. Искам да вярвам, че все още ги има сред нас, не зная... Но със сигурност знам, че тракийският дух от поникналото зрънце за принадлежност, посято от разтърсващите разкази и сълзите на баба ми, днес никой не може да изтръгне от душата ми. Страшното е, че звънът от хлопките, който моята баба цял живот очакваше да чуе откъм своето родно село, сякаш все по-упорито напира в ушите ми, за да ми напомня за моята родова памет.

Нелепо и непростимо е да изпуснем нашия принос във времето, което лети безвъзвратно и отнася със себе си родословието, покрусата, историята… Които са единствените и чиято чест се пада да останат завинаги– не за отмъщение, а за урок и памет…

Клара Методиева, потомка на тракийски род

Сходни