23
Чет, Ное
7 Нови статии

Коментар
Инструменти
Шрифт

Рада Александрова

Да, точно така – неговата. Ивайло Балабанов има своя поезия, неподражаема. Неговият глас трудно може да бъде имитиран. Наистина, отдавна не съм срещала толкова отличаващо се явление сред нашите поети. Толкова свое си. От доста години насам поетическото братство /ако би могло да се обозначи тъй / се е разделило на модернисти /и даже пост-/ и традиционалисти. Между двете групи трещи и бълва огън една волтова дъга, заредена с гняв, ненавист и отрицание. Колкото и странно да е, Ивайло не го съзирам в нито една от групите. Въпреки множеството патриотични стихове, които е написал. И въпреки строгата класическа форма на неговия слог. И за да не завършвам този свой етюд с думи за патриотичните му мотиви, на места твърде разточителни прочее, правя уговорката, че няма да пиша за тях.

Разбираемо е защо са създадени тези стихотворения – средата, родният край, древността и спомените, които сякаш извират отвсякъде, всичко това и още накуп би могло да подведе към една остаряла клетвеност и национални заричания. В тези строфи не би имало нищо лошо, ако патосът им не бе тъй добре познат и  принадлежащ на недалечното минало. Но като своебразна компенсация тези стихотворения имат достатъчен брой почитатели. В което също не съзирам нищо лошо. Ще кажа друго – не в патриотичните, а  преди всичко в останали стихотворения на Ивайло Балабанов, включително и посветените на жената и любовта, намирам един много български поет, натурален, сетивен, роден от тази пръст, от калта, върху която е кацнала пеперуда. А тя вероятно е неговият поглед или дух. Ивайло няма нужда да се кълне директно, стихотворението му за жената с белия шал съдържа в себе си цялата уязвена душевност на типичния ни човек, цялата милост, болка и скланяне пред красотата /не само на жената, на битието!/, това е една българска поема, повик да ценим онова, което в грубостта и в своята привична /и първична/ материалност не забелязваме. Наистина, невероятно е това стихотворение. Струва ми се, че е единствено по рода си в цялата ни поезия. Никой досега не е бил толкова възхитен и тъй спонтанно великодушен и себеразкъсващ се, никой не е тъй готов да даде едно разтърсващо просветление  на низшия духом, да подари очите си! Потресаващо е. Силата на поета Балабанов иде от познаване не само на битието и манталитета, а на душата, психиката на обичайния българин. В поезията най-добрата оран е дълбоката. Всъщност до голяма степен това е и тя самата. Да намериш и разкриеш ония дълбочини, които са само подозирани или в съвременната светкавичност изглеждат несъществуващи. Не знам дали стихотворенията на Ивайло Балабанов са балади, по-скоро – не, но странно ме заразяват с баладични настроения. Ония, от “ Настане вечер...” Докато четях Небесния гурбетчия аз самата се върнах към много неща, към места, хора и дървета, върнах се към кътчета у себе си, които отдавна не бях посещавала.

Тази прекрасна дарба на поета да види, да усети, да пипне и да предаде поезията на земното, красотата на привидно грубото битие, уханията на пръстта и небесните простори. Срещнах един дълбок мъжки, мъжествен глас, от чиито интонации извира затрогваща нежност. Тези ангелски крила, от които жената шие риза вместо откраднатата на любимия и поета, този креп, с който самият поет си кърпи потрошените крила... Слънчевият чеп от поезията на Ивайло Балабанов се заби в сърцето ми. Възхита и благодарност от сладкия въздух на живота, поет, който е просмукан от прекрасната строфика, музиката на пейзажа, лета, есени, пролети, зими, този сладък дъх на българската земя, незабравим и незаменим, който те дарява със стихове и сили да издържиш цялата нелепост на подарения ти живот. От същия пейзаж и дъх самата аз продължавам да черпя духовна енергия и образи. Ивайло е постигнал и  невероятното – да извлече от провинциалното битие,  там, където поетичното  пет пари не струва, да осъществи от този “тъжен бит” стихове, да ги измъкне изпод праха и калта, клюките и дремещите кафенета, от съдбите на хората, забити в грижа за  тежкия хляб. Поетът е осветил и просветлил затутаното живеене на малкото място, на градчето, баналните хора и техните сякаш еднакво протяжни дни със своята любов и съчувствие. Но да не забравяме – на същото това място, там, природата сама е поезия и даже от калта, както е забелязал авторът, избликват стихове. “ Отвън ухаеше на кестени/ на мокри гарвани и кал.”  Отношението на поета към околните – приятели, съседи /комшии/, старци, любима, деца... – думата за това не е даже съпричастие, а състрадание. То е най-високата степен на обичта. Забележително е колко много посвещения има в Небесния гурбетчия. Сякаш поетът е искал да подари най-скъпото си – своя единствен небесен дар, звуците, дошли от вселенските висоти, думите, прошепнати от Бога на своите приятели, случайни събеседници, и близки. Балабанов има усет за сюжет. Много от неговите стихотворения биха могли да станат и разкази, а в някои синтетично е събран цял роман /“Провинциално битие“/. Това, което прочетох от неговата проза, остави незаличимо впечатление за автор, пластически усещащ натурата, оригинален и неподражаем. Чакам неговото възстановяване и белетристичните му книги. Поетът познава дълбоко и автентично кръговрата на живота. Всъщност наистина думата, която най-му приляга, е автентичен. Такава е и неговата носталгия по Хухла, и неговата старомодна вина пред неизораните бразди и западналия бащин край, “този край от Бог занемарен”. Смъртта е винаги редом с живота, тя не е зад девет баира, а тук, ръка за ръка с простото битие на земята и нейните хора и във вика на вълчето, което плаче с детски глас. Отчитайки плюсовете и минусите на тази поезия би следвало да отбележа постиженията на автора в областта на класическия стих. Прекрасен класически стих, оригинален, с речник, който понякога изненадва с рядко употребявани думи и дори някои, присъщи на диалекта. Това освежава стиха. Мъжествено, тежко или любовно, тъжно или енергично, но винаги нежно звучи тази песен. И тук отново ще направя уговорката, че не навсякъде е така, има и стихотворения, в които авторът не е успял да избегне познатото римуване. В моя литературен речник липсват понятията велик и гениален. Но няма да бъде честно да спестя и аналогията на поезията на Ивайло Балабанов с Яворовата. От съвременната лирика най-близък събрат до него е Борис Христов. В основната, най-хубава част от лириката си небесният гурбетчия Ивайло Балабанов ни разтърсва с една неподражаема сърдечна изповед на проникновен, роден поет от редицата на най-достойните за България.

Ивайло Балабанов, „Небесен гурбетчия“

ИК „Родопи“ ООД, Кърджали 2010

Сходни